Паднах, но играх много добре!


По начало тази реплика звучи доста достойно... Признаваме превъзходството на нашия противник. Изглежда много „феър плей“. Всъщност това си е истинско спортсменство и подобни изказвания заслужават поощрение. А не очакваме ли точно това от събеседника, на когото споделяме за „много добрата“ ни игра?

Ще ви разкажа една случка, за да придобиете по-ясна представа за начина по който аз виждам нещата...

            Едно момиче, моя приятелка, състезателка на която помагам в професионалното развитие и по-конкретно в психологията на спорта. Въпросната имаше републиканско първенство в зала до 16 години. Не ми сподели особено за начина по който се беше подготвила за него, но очевидно не беше положила много усилия от своя страна. Тук идва моментът в който ви споделям, че тя всъщност е от друг град и си има треньор по тенис. Мисълта ми е, че аз не следя пряко целия процес на подготовка, който тя извършва. Както и да е... Момичето дойде в София, тъй като тук и беше турнира. Видях я след като вече беше спечелила в първия кръг, точно на сутринта преди втория. Аз я загрявах преди срещата. Имахме 1 час за подготовка на корта. Познайте какво играхме! Цял час център корт, с почивки от 5мин. през 15мин. игра!!! Въпреки моите препоръки да помисли над тактическата подготовка за мача, тя продължаваше да иска да разиграваме в центъра на корта напълно безидейно. Не настоях на моето, естествено, тъй като усещах, че психическото й състояние можеше рязко да се влоши. А то и без това не беше на ниво – през този един час тя беше изключително разсеяна и ми говореше за странични неща, които нямат нищо общо с тениса.

            След загрявката и обясних деликатно, че е задължително докато е на корта физически да присъства на 100% и духом. От голяма важност е да е с цялото си съзнание във всеки един удар, за да е максимално ефективна и за да постига най-бързи и качествени резултати.

            6 часа по късно...

            „Влади, паднах, но играх много добре! Доволна съм!“

Имайте в предвид, че тези думи са уместни, ако беше играла срещу някоя, която я превъзхожда много във всеки един аспект от играта. Серина Уилямс например. Случаят обаче не беше такъв. Тя можеше да спечели този мач при всички обстоятелства. Това, което ми каза по телефона след срещата ме раздразни, и затова я попитах дали е изпълнявала насоките, които и бях дал същата сутрин.

„Да, направих всичко, много съм доволна, получаваше ми се“ – получих в отговор.

-        А защо загуби тогава???

-        Не знам, но играх много добре!

Нарочно не споменавам крайния резултат, защото смятам, че е от много по-голямо значение играчите да развиват аналитичното си мислене, вместо да си правят генерални заключения от цифрите, които са основен повърхностен показател.

Тази случка е пример как сами спираме развитието си и убеждаваме мозъка си да вярва в добрата игра, а не в победата.

Много хора сега ще кажат „Ако играеш добре победите ще дойдат сами“. За тяхно съжаление ще кажа, че просто едната добра игра е крайно недостатъчна,  за да постигнем желаните успехи. Виждали сме много хора, които удрят топката великолепно, с голяма прецизност и мощ и въпреки това успехите им са незначителни и не съответстват на многото умения, които притежават в тренировките. Затова аз съм синтезирал виждането си по този начин „Ако побеждаваш, ще намираш начин да играеш по-добре“. В продължение на тази мисъл ще допълня, НЕДЕЙТЕ да бягате от отговорност с репликата „Играх добре“, това много често не е положително мислене, а авариен изход. Това е успокоението, което си вдъхваме сами, когато нещата не вървят както ни се иска.

Добрата игра не се измерва в техниката, силата на ударите или движението по корта. Добрата игра се измерва в ПОБЕДИ... умението да побеждаваш... направете победите в навик и не бягайте от отговорност пред самите себе си... в противен случай ще си играете добре цял живот... без успех. Казвам го от личен опит!

 

                                                                                              Владислав Каражов

Партньори